Беседката

Аляска унило крачеше към двора. Вървеше сравнително нормално, което подсказваше, че тази вечер бе избрала да не пие. Дългият коридор на Академията, водещ към изхода, като че ли нямаше край. Големите прозорци доказваха, че навън още е нощ, но бе започнало да се зазорява. Това означаваше, че вечерният час наближава и всички трябва да са по леглата. Е, не и госпожица Верлак. Покрай нея минаваха тук-таме забързани морои и енергични дампири. На два пъти дори се размина и с пазители. Окъснелите ученици тъкмо напускаха столовата и си бъбреха, улисани в свой собствен свят.
Момичето, стискайки книга в ръка, увеличи скоростта си. Бе се запътила към беседката с надеждата да почете. В общежитията просто бе настанал хаос, а пък на нея й трябваше тихо място. Най-накрая се добра до огромната врата. Мъжът, който я охраняваше, нервно разговаряше по телефона. Тя забави крачка, мина покрай него незабелязано и се измъкна през портата, открехвайки я само, колкото да мине.
- Едно на нула за мен - обяви девойката на себе си, усмихвайки се самодоволно.
Прибирането определено нямаше да е толкова лесно. Щеше да се наложи да скалъпи някое глупаво извинение... или пък просто щеше да приложи Внушението. Тъй като нейният елемент бе духът, омайването на някакъв си пазач бе нищо работа.
Розови ивици раздираха небето, оранжевото се прокрадваше между тях, създавайки прекрасна съвкупност от цветове. Чуваха се гласовете на птици. Песента им бе звънлива и красива, притежаваше особена мелодичност. Луната бледнееше, скоро при изгрев съвсем щеше да изчезне. Звездите вече ги нямаше.
При здрачаване бе още по-красиво. Тогава слънцето залязваше, оставяйки кървави дири след себе си. Някой казваха, че то обичаше луната толкова много, че всяка вечер умираше, за да може тя да диша. Каква тъжна любовна история!
Да, но сега то щеше да изгрее, а пък на мороите пряката слънчева светлина не им се отразяваше добре. Затова Аляска отново забърза. Нямаше да се превърне в пепел, но усещането не бе особено приятно.
Вятърът си играеше с дългата й кестенява коса. Ядоса се на себе си, че не бе взела палтото си. Кашмиреният пуловер с V-образно деколте определено не бе добър избор. Дръпна ръкавите му надолу, скривайки ръцете си. Студът се просмукваше в костите й. Снегът бе започнал да се топи, но въпреки това времето не се бе стоплило. Наоколо още се усещаше призрачното му присъствие. Покривите вече не се белееха, но по земята малко или много бяха останали следи. Явно пролетта нямаше да дойде чак толкова скоро, както бе очаквано.
Най-накрая стигна до закритата беседка. Около нея се ширеше зеленина, представляваща високи вековни дървета и ниски, ала добре поддържани храсти. Завървя по каменната пътечка, водеща към входа. Понечи да отвори вратата и, чак когато го направи, забеляза, че вътре има още някого. Измери момчето с поглед и присви шоколадовите си очи. Младежът имаше тъмно-руса коса, която сигурно би блестяла на слънцето в златисто, и дълбоки сини очи, в който човек можеше спокойно да се удави.
Ейдриън Ивашков.
Не го познаваше лично, но бе чувала наистина много за него. Знаеше, че упражнява елемента си заедно със съквартирантката й Лиса. И двамата владееха духа, но Верлак не тренираше с тях. Бе чувала и за репутацията му с жените. Голяма част от приятелките й припадаха по него. Е, тя винаги бе там, за да ги свали на земята.
Несигурно пристъпи напред и затвори вратата зад себе си. Явно не я бе забелязал, но сега при шума очите на двамата се срещнаха.
- Добър вечер! - усмихна се непринудено, но някакъв игрив пламък забушува в погледа й.
Аляска извади миниатюрна правоъгълна кутия от джоба си я отвори. Оттам извади тънка цигара и мушна между дългите си пръсти. Харесваше й да пуши. Цигарите бяха единствените, които горяха за нея.
Кимна към вредното цилиндърче, пълно с тютюн, и попита:
- Нещо против?

- Съвсем не. – поклати отрицателно глава и сам извади своята кутия от джоба си. Можеше да се каже, че Ейдриън имаше своите принципи или просто бе свикнал с цигарите, които сам използваше. Погледът му се спусна по тялото на момичето. Опитваше да си спомни това лице, което изглеждаше познато. Едно от онези кралски събирания може би… Там изобилстваше от момичета като нея – уверени, дръзки и честно казано не се очакваше друго от представителки на тяхната раса, в чиито вени течеше синя кръв. Фактът, че е любимецът на настоящата кралица, бе го разглезил. Не че нещата биха се развили по-друг начин, ако Татяна Ивашков не притежаваше толкова власт. Ейдриън може би пак би бил същия.
- Аляска, нали? – попита, когато го озари бегъл спомен за персоната на тъмнокосата. Не бе негова вината, че я виждаше рядко и главно в присъствието на Лиса. В крайна сметка двете бяха съквартирантки, а тя негова братовчедка, с която имаха своите тайни срещи на напълно различна тематика от онази, която обикновено се имаше предвид с това определение. Едва осъзна, че знаеше твърде малко за нея, а тя изглеждаше като някоя, която би привлякла вниманието му при други обстоятелства. – Не е ли малко късно за разходки?
Правилата на академията бяха ясни дори за него. В момента се водеха също и задължителни, след като бе предприел ново кратко посещение, за да осъществи още няколко кратки срещи с Лиса, свързани с неговата и нейната дарба. Той обаче имаше извинение да бъде навън. На първо време винаги можеше да използва връзките си с кралицата, за да се измъкне от конфузна ситуация, а и не бе ученик в академията, за да го третират като такъв. След по-малко от седмица отново изчезваше за неопределено време преди да се появи нещо, което отново да го накара да се върне на това място. Ейдриън не разполагаше с достатъчно време, за да премисли всичко. Съзнанието му се затормози с нова мисъл.
- Как мина през охраната? – попита, дръпвайки от току-що запалената цигара и не след дълго димът изпълни помещението или по-скоро ароматът на детелини подсказа за това действие.  Последваха още няколко, докато Ейдриън очевидно изчакваше нещо. Не си придаваше вид на човек, който е спрял да говори, но действително очакваше лека намеса и от страна на тъмнокосата. В крайна сметка вече бе задал достатъчно въпроси, които имаха нужда от своите отговори, а и един от тях наистина бе заслужил интереса му. Как толкова крехко и миловидно същество като нея бе успяло да се промуши през вратата малко преди изгрев, когато охрана като че ли бе засилена или поне винаги нащрек. Всеки знаеше, че повечето от момчетата и момичетата в Академията бяха на възраст, която предразполагаше към бунт срещу правилата, затова и сигурността бе удвоена при всеки изгрев.

Аляска пъхна цигарата между устните си и, въртейки запалката със знамето на Германия, я запали. Задържа дима в устата, като го глътна, притваряйки очи. Така правеше всеки път, защото много добре знаеше, колко е вредно. Вече дори не се задавяше. Когато ги отвори, погледът й отново се прикова в интересната личност пред нея, но преди това се плъзна по табелата, залепена към стъклото. Надписът гласеше “Никакво пушене!”, но отдолу бе добавено още нещо – “БЕЗ МЕН!”. Това накара лека усмивка да извие крайчетата на устните й, тъй като точно тя го бе писала. Поклати глава, сещайки се за деня, в който го бе направила. В Академията този вид увреждане на органи бе забранен. Последният път, когато някой бе спипан, пушейки – а именно Джеси Зеклос – Кирова го бе накарала да мине през деветте кръга на Ада. След няколко секунди сериозността отново се върна на лицето й и тя се озова на канапето до младежа, който бе нарушил личното й пространство. По-скоро девойката бе направила това, ала тази подробност не бе от значение. Обичаше да посещава беседката – нейното място за уединение. Бе доста далеч от кампуса, но все още на негова територия. Странно, но мороите не си падаха по това място – нещо, добре дошло за нея.
Кимна, потвърждавайки му, че е познал самоличността й. Всъщност мимолетно учудване премина през нея. Не очакваше, че я помни. Дръпна си от цигарата, ала този път издиша, извивайки шия. Димът се изви над нея, усети се тежкият мирис, характерен за червеното “Марлборо”. Честно казано, не бе от най-силните, но бе достатъчно, за да завърти главата на обикновени хора. Е, при нея не действаше особено много. За нейно съжаление, обаче, тези цигари бяха единствените, с които можеше да се сдобие, на тази проклета територия. В Академията много стриктно се следеше кой влиза и кой излиза. Имаше свои приятели от кралските фамилии, които я навестяваха и я снабдяваха с всякакви опиати. Това доста й помагаше при контролирането на елемента й. Уж тя го владееше, ала май бе обратното.
- Късно? Прекалено голяма съм за вечерен час, не мислиш ли? А какво правиш ти тук, Ивашков?
Излъчването й бе небрежно, но нещо в нея се напрегна при следващия му въпрос. Стремеше се да не издава способностите си пред случайни хора. Лиса, разбира се, знаеше, но там положението бе различно. Аляска не държеше да уведомява останалите, защото много добре осъзнаваше какво можеше да стане, ако го направеше. Духът не бе нещо хубаво - събуждаше копнежа у всички да те използват, а това определено не й се нравеше. Да кажем, че имаше някой, който се бе опитал да го направи! Нещата не свършиха розово. Болката и агонията от илюзиите, с който го бе изтормозила, си свършиха работата и го прогониха от живота й.
Бе доста талантлива.
- Помолих ги – престорена усмивка озари лицето й, но погледът й се отклони от Ейдриън; бе сигурна, че, ако не разбере от тона й, щеше да разбере от очите й.
Бе ужасна лъжкиня. Трябваше да си идиот, за да повярваш на това. Отговорът й естествено изобщо не бе достоверен, нито пък добре измислен. Нямаше начин да си признае какво всъщност умееше. Всъщност лъжите й бяха безсмислени. Момчето сигурно бе достатъчно способно, за да види златистата й аура – същата като неговата, същата като на всички, владеещи духа. Точно това щеше да я издаде. А пък дори и, ако аргументите, написани в горния параграф, не успеят да я уличат, то той сигурно щеше да се усъмни в изпълнението на молби от страната на пазителите. Да, те определено не пускаха невръстни ученици сами през нощта, която технически бе ден. А пък допускането на неприлично богати кандидат-принцески под закрилата на кралицата бе изключено.
В този момент съжали, че бе трезва. Безкрайно много.

Ейдриън се подсмихна. Помолиха ги, а? Не бе изключено, но пазителите не бяха глупави. Неслучайно през повечето време бяха сериозни и неразговорливи. Почти винаги бяха погълнати от собствените си мисли, от които най-ценна бе онази, която им внушаваше отново и отново тяхната цел. В това Ивашков бе убеден. Може би Аляска би се измъкнала, ако на вратата стоеше жена, защото по природа те бяха по-отстъпчиви, но и на двамата бе ясно колко трудно се намираха такива от въпросния пол. Следователно тъмнокосата Верлак имаше своята малка тайна, за която Ейдриън нямаше интерес да отвори дума повече. Това му бе проблемът – твърде бързо се отегчаваше. Вниманието му бързо бе привлечено от нещо, но рядко го задържаше, ако не получи нужната информация от първия път. Твърде рядко се намираше нещо, което си заслужава повече труд, а точно как тя се бе измъкнала между другото покрай охраната на Академията не бе чак толкова важна цел, която да си постави.
Ейдриън извърна поглед към стените на беседката и го спря върху осквернената табела. Надписът го накара отново да се засмее. Който го бе написал, а той имаше известна теория в тази насока, бе напълно прав. Нямаха правото да налагат излишни ограничения след като правилата бяха достатъчно категорични. Погледът му се върна обратно към Аляска, но кривата усмивка, породена от прочетените думи продължаваше да извива устните му.
- Твое дело ли е? – попита без да очаква отговор. – Иска ми се да видя изражението на Кирова, когато осъзнае, че поредния безсмислен опит да въведе малко повече ред е толкова остро поруган.
Ейдриън дръпна отново от цигарата си и я захвърли на пода, стъпвайки я, и с едно движения на крака си я изрита под пейката като фаса остави след себе си бегло забележима черна следа. Не се замисли преди да изкара втора и да я запали. Наистина вреден навик, но какво пък… Отдавна липсваше кой да му натяква от чисто семеен аспект. Все още имаше хора, които го изтъкваха, но техните думи не можеха да променят мнението му. Тишината отново се настани помежду им и погледът отново се разходи по обстановката, този път попадайки върху книгата в ръцете на момичето.
- Мислиш ли, че ще прочетеш нещо? – попита с ирония. Разбира се, някъде съвсем незабележимо в тона му се прокрадна несигурност. Обикновено той получаваше изцяло вниманието, но Аляска изглеждаше като момиче, което не бе впечатлява особено от особата му, пряко свързана с кралските среди и което бе достатъчно дръзко да даде положителен отговори и да отвори книгата си без да се интересуваше, че той продължава да стои там. Е, в такъв случай може би бе по-добре да я остави и да потърси Лиса, която сигурно също се бореше с несправедливите правила за сън и вечерен час. Въпреки че от друга страна искаше да остане, колкото да измъкне от неприятности малката, докато се връщаше обратно в Академията след като нейното малко приключение тип „бунт“ не приключило…

Ейдриън реши да не задава повече въпроси за начина й на измъкване, което бе добре дошло за нея. Аляска отново възвърна спокойствието си, което като че ли никога не я бе напускало. Вече нямаше и следа от мрака, който бе последвал малкото й вътрешно избухване, предизвикано от притеснението, преди малко.
- Най-забавното е, че го надрасках с очна линия. Винаги могат да го премахнат с малко вода.
Завъртя очи и се подсмихна. Не само този, а и всеки друг опит на Кирова да възцари ред в Академията отиваше по дяволите. Стратегиите и начинът й на мислене просто не струваха. Като че ли тази жена изобщо не живееше в 21-ви век. Имаше далеч по-креативни начини да научи учениците на малко възпитание. Разбира се, Верлак се радваше, че те още не бяха минали през ума на директорката. Засега успяваше да й се противопоставя доста успешно, макар че поне веднъж седмично посещаваше кабинета й. Всъщност това не бе от значение, тъй като парите оправяха всеки проблем в живота й. Е, почти всеки.
- Естествено, за да го направят е нужно използването на мозък, който очевидно липсва на ръководителите – продължи с небрежен тон, повдигайки вежди.
Говореше, все едно констатира всеизвестен факт, което донякъде бе така.
Проследи движенията на момчето до нея, което й напомни, че е започнала да пуши прекалено бавно. Дръпна си отново и издиша перфектно образувани кръгчета, които по принцип не си правеше труда да оформя.
Въпросът му я развесели. Реши да види до къде може да стигне, за да разбере дали той заслужава вниманието й. Отклони поглед, но не изтри самодоволната усмивка от лицето си
- Не знам. Зависи от това, дали смяташ да ме забавляваш или отегчаваш. Доста е трудно да задоволиш интереса ми, Ивашков. Другите много се стараят. Имай го в предвид!
И това си бе истина. Тя бе огромно предизвикателство. Повечето момчета бяха плиткоумни богаташчета, непритежаващи грам обща култура. Излизаше с два типа младежи. Първите не сваляха очи от нея, изпиваха я с поглед и й досаждаха. Вторите бяха прекалено самовлюбени. Аляска предпочиташе такива, които се любуват на нея, а не на образа си в огледалото. Бе отписала интелигентните индивиди от списъка си, защото просто бе невъзможно да бъдат намерени. Бе трудно да й се угоди.
Прокара пръсти по изписаните върху корицата букви, проследявайки контурите им. Книгата бе сравнително дебела. Бе стигнала до средата, което бе доказано от мушнатия между страниците разделител. Разтвори четивото и погледна към Ейдриън с очакване.

Ейдриън също се засмя, макар че нямаше смисъл. Това не бе шега. Забавно би било, ако наистина някой си бе направил труда да обърне внимание на осквернения надпис, забраняващ пушенето в беседката, но знаейки що за ред витаеше из академията, вероятно никой не го бе забелязал. Кирова знаеше предимно да налага правила, които обаче рядко следеше дали се изпълняват или ако го правеше, то бе единствено за онези правила, отнасящите се до безопасността на моройските особи.
- Не, просто не им пука за своеволията на част от учениците… - поправи я Ивашков, връщайки погледа си върху нея. Съмняваше се, че цялата академията се крепеше върху безмозъчни глави. Явно имаха достатъчно мозък, щом бяха върнали Лиса обратно в академията и този път се бяха постарали да я задържат тук. Пък и ако им липсваше мозък, тогава академията нямаше да е толкова безопасно място за мороите, въпреки че тяхната безопасност тук преди всичко зависеше от дампирите пазачи, а за тях Ейдриън бе убеден, че имаха доста запас от онова сивичко вещество, което сподпомагаше мисловната дейност.
Смехът му за пореден път огласи беседката, когато чу последното, което Аляска имаше да му каже. Това момиче бе наистина забавно, но остроумието не бе достатъчно, че да го плени. Нищо чудно, че досега не бе обръщал особено внимание точно на нея. Сигурен бе, че поне на няколко пъти бе подхвърляла нещо остроумно по негов адрес, когато отиваше до стаята им без въобще да търси точно нея, без дори да казва нещо освен от време на време да я дарява с един поздрав в знак на добро възпитание. Вярно, че това отношение го караше да желае да разбере защо бе толкова скрита зад собственото си остроумно държание.
- О, аз нямам намерението да ти преча с четенето.. Просто приеми, че ме няма. – заяви като допуши и втората си цигара, но се отказа от запалването на трета. Не само че димът щеше да стане далеч по-наситен, но и ароматът на цигарите му щеше да напомня за него. Това вероятно бе единственото, което го издаваше в определени моменти, защото иначе Ейдриън бе особено добър в прикриването си. Това бе полезно качество, когато притежателят му имаше навика да изскача от нищото за паника и изненада на всички останали. – Само ще ми споделиш ли кое е по-интересно от мен?
Тази книга определено изглеждаше като че по-лесно привличаше вниманието на тъмнокосата от него. Вярно, че той дори не полагаше усилие да го направи, но и като че ли не бе особено запознат с начините. Бе свикнал да е Ейдриън Ивашков, любимеца на кралицата, а това изглежда бе достатъчно за повечето моройски момичета. Разбира се, винаги ги имаше и онези, които опитваха да му се опъват, но пък никога не бе срещал чак толкова дръзка в думите си представителка на тяхната раса, която като че ли не се впечатляваше от факта, че във вените му тече кралска кръв. Тя въобще интересуваше ли се дали бе морой? Нещата стояха така при тях, нали? Предимно се интересуваха от собствения си вид. Вярно, че през повечето време мъжете си позволяваха своеволия с дампири, но това бе тема, която не смяташе да обсъжда с нея или със себе си.
- Извинявай… - обади се отново, тъкмо когато Аляска като че ли се отказа да очаква още нещо от него и бе готова да разгърне книгата си и да се зачете без дори да му даде отговор. – Да не би да си падаш по нечистокръвни?
Да, много добре се изрази. Не беше правилно да ги нарича така след като очакваше все някога някой от въпросните да се окаже негов пазител. Само че звучеше някак естествено в самия контекст на въпроса…

Смехът му бе много хубав – звънлив и мелодичен, но явно не достатъчно заразителен. Не успя да я накара да се усмихне отново, но това не бе по негова вина. Аляска по принцип не си падаше много по усмивките и милите погледи. По-скоро можеше да изгори някого жив само с един от своите.
В думите му имаше нещо вярно. Кирова и останалите от ръководството, включително и пазителите, начело с Албърта, изобщо не бяха глупави, въпреки че можеха да минат за такива, тъй като все още се връзваха навно на номерата на младото момиче. Е, може би за тях бе малко неравностойно заради липсата на способности, свързани с Внушението. Като цяло Академията се справяше чудесно с контролирането на учениците, като изключим, разбира се, малките своеволия, за които всички си затваряха очите. Бе наистина лесно, явно парите наистина бяха химна на успеха.
- Няма да е трудно.
Отново премести очите си върху книгата, опитвайки се да се съсредоточи. Всъщност изобщо не й бе до четене, рядко се намираше някой, който да е достатъчно дързък като нея, за да се размотава из кампуса през нощта, която технически бе ден. От една страна слънцето, което сега почти бе изгряло, не се отразяваше добре на мороите; от друга – бяха прекалено страхливи, за да рискуват да бъдат хванати и наказани. Като че ли някой би им направил нещо. Повечето или се държаха така, все едно училището им принадлежеше, или се притесняваха, че при някоя глупост биха им орязали наследството. Горките малки милионерчета! Всъщност Аляска също трябваше да се държи на положение заради знатния си род, въпреки че не бе със синя кръв. Това обаче изобщо не я интересуваше и тя бе избрала да живее живота си по своите правила.
Кое бе по-интересно от него ли? Повдигна вежди с насмешка при въпроса му. Можеше да му изреди цял списък само за да го дразни.
- Хм –замисли се девойката престорено – Да видим! Предпочитам да броя листата на дърветата навън, отколкото да гледам замечтано Ейдриън Ивашков. Ако не си забелязал, не съм от момичетата, които си търсят съпруг в лицето на всеки кралски потомък – изрече с досада.
Добре, май бе попрекалила. Не можа да сдържи смеха си и се усмихна невинно.
- Извинявай, трудно ми е да се сдържам! Сарказмът и иронията винаги надделяват.
Аляска го изгледа, подсмихвайки се:
- Какво, притесняваш се, че не съм привлечена към харизматичната ти личност ли? Внушението не действа на всички.
Имаше дампири, които хващаха окото й, но рядко се случваше нещо сериозно. Връзките с този вид вампири не водеха до нищо добро, а пък и не бяха особено одобрявани от обществото. Разбира се, Верлак бе готова да се размотаваха с представители на групичката от бъдещи пазители, за да покаже на всички, че просто грешат. Всъщност хората нямаха свои възгледи, следваха тези на кралица Татяна, което правеше действията й безполезни. Явно каквито и методи да използваше, бяха от полза. Тази жена успяваше да всияе страх и възхищение у всички, само че при момичета като Аляска това не бе от значение. Явно старото поколение, което неспирно повтаряше как младите нямат никакво уважение към по-възрастните, бе право.
- Защо питаш? Да не би те да влизат в твоите предпочитания?
Нямаше да се учуди, какво ли не бе чувала за Ейдриън! Сред съученичките й, чието любимо занимание бе да клюкарстват, постоянно се разнасяха слухове за момчето, което бе избрало да се бунтува срещу наложените му очаквания. Всъщност тази им теория бе единственото хубаво нещо, което бе минало през ушите й. Другите приказки обхващаха главно преживяванията му с наивни девойки, които пък изобщо не я интересуваха.