Madness. Fear. Paranoia. The Wicked Devil is comming to town.

/Не мога да кача снимка от телефона си, иначе ликът е Skandar Keynes/

Име: Стейно Тиенсин
Възраст: 16
Раса:Дампир(май)
Дарба: (Дампирите май нямат дарби?)
Външен вид: Стейно е много висок, и много слаб. Има абаносово-черна коса, и тъмни, направо черни очи, лицето му беше обсипано с лунички, които после се изчистиха.От баща си е наследил телосложението и ръста си. Има метална ръка, която крие под дълги ракави и ръкавици, и метален крак.
Характер: От майка си е взел благостта, и добротата.”Винаги са ми казвали, че е добра жена.” За сприхавостта на дядо му е излишно да се говори. Момчето на Тиенсин отрано си е било сприхаво, и лесно е да му запалиш фитила. Не понася лъжци и измамници.”Цял живот са ме ползвали за детектор на лъжата.” Той много обича животните, и не би се поколебал да помогне на някой в беда. Стейно също не е много мързелив- нещо, което явно е наследил от баща си.
История: Спиш. Спиш. И нищо не се случва. Поне привидно, но ти знаеш какво става под повърхността. Образите в главата ти се надпреварват-кой от кой по-плашещи, карайки те да пищиш от болка насън. И после бум-събуждаш се посред нощ, целия плувнал в пот. Оглеждаш се, блещиш се в тъмнината като някой караконджул, и не смееш да заспиш отново. И така нощ след нощ, кошмарите те измъчват.
След това идва Лудостта. Страхът. Параноята.
Не можеш да спиш, не можеш да ядеш, нямаш желание за нищо. Изглеждаш жив, но вътрешно си повече от мъртъв. И никой, никой не разбира какво ти е. Проклета да е тази клиника! ТряБва да избягам. Те симулират, че ме лекуват, а всъщност ме разболяват все повече и повече. Не издържам вече. Ето го доктора. Идва да ме натъпче с поредната доза лекарства. Вземам ножа за масло и го забивам в гърлото му. Натискам ножът, докато бялата престилка не помръдва. Тихо излизам и се мъкна из коридорите. Излизам на светлина. Колко ли време съм прекарал в Изолатора? Месеци? Години? Когато влязох, бях на пет, сега съм голям. Живея, но всъщност не живея. Намирам път. Следвам го. Попадам в град. Всички ме наблюдават, чакат да покажа признаци на лудост, за да ме вържат и пратят пак в подобна клиника.
Ето я пак. Параноята. Озъртам се назад, настрани. Улицата е пуста, но усещам вибрациите на земята. Те идват, макар да не знам името им. Бледа кожа, червени очи. Лъхат на кръвожадност. "Стригои", обажда се ума ми, "Крий се." Защо да се крия, като те търсят морои? Защото и аз имам такава кръв, макар и в малки количества? Но послушно се крия в малка уличка. Капан, мисля си, задънена улица. А те приближават. Имам само ножа за масло и собствените си рефлекси. Стената е гладка, не мога да се изкача по нея. Дали да не я прескоча? Не мога, висока е.
Те са точно зад мен, но аз не се обръщам. Гледам втренчено стената и въртя гривната с номера си. Чувам дишането си, усещам сърцето си. Чакам.
Защо не нападат? Защо не ме нападат? Обръщам се- момче със нож за масло и нездраво мислене срещу двама стригои. Нападам. Ранявам ги и побягвам.
Следващите два часа бягам.
Аз съм Лудия Дявол. Там, откъдето идвам, фамилията ми е нарицателно за чудовище. Такова съм. Аз съм чудовище.
Намирам отворена портата на академия. Влизам вътре, просвам се на поляната и заспивам.
Няма кошмари.
Нямам кошмари.
Вече не съм пленник.
Вече не съм болен...
Допълнително: Фамилията му на древен език означава "чудовище", а името му на същия език е "лудост".

Одобрен! Добре дошъл при нас. <3